creation of pygmalion

Понякога, но само понякога,  забравям твърдия си лик,  усещам как смекчавам очертания  - усмивката започва да цъфти.  И някак ненадейно се отприщва  поток от обич и без срам  се случва някому да кажа:  Обичам те, защото си такъв! Понякога, но само понякога,  играя ролята си на дете.  Тогава думите си мажа  с ужасно палави ръце  по чуждите заключени врати и карат ми се често строгите стопани,  в бяг обръщайки ме в гнева си.  Понякога, но само понякога,  случва се да бягам и да плача,  препъната в калта от своите сълзи  случва се, понякога, да страдам... Ръце се случва да протягам,  безгласно в мъката си да извикам,  - но без звук...когато няма писък... страхът ми, случва се, превес над мен да взима.  Не ще се никой отзове, не ще измъкна се сама...  Понякога това се случва.  Но винаги, не зная как,  успявам с олюляване да се изправя,  по пътя си отново да вървя.  Цената ...

  Любовта не изгаря,          не хвърчи в искри. Тя е тиха и кротка,          с прибрани коси. Любовта не руши,          а създава градини. Тя не пее себично,          не изпълва се с химни. Любовта е подкрепяща,          блага и мила. Не боли всеки дъх          - не сравнявай я с примка. Тя е повей на вятър            в безкрайни поля. Любовта е една          проста капка роса. Тя не е с дъх на хищник,          не е никак игрива. По-скоро е като котка -          мързелива и свита. Не ранява с безразличие           чуждата гръд. Не се лъже, не дава          присъди: ,,на смърт!". Тя е песен любима          и безплътни мечти... Аз я зная, защото ...

Изправена насред стои. Подобна мъж. Забравила е женския си лик. В мозъка ѝ - тънки очертания. Сянка се явява. И сякаш иска да я приюти... Усеща,  че сълзите ѝ я парят. И ще ѝ се да се остави. Подобна друга - нежна и добра. Изпуска бавно дъх. Очи отваря, чака. Изправена, подобна мъж. _______________________________________ Facebook:   Creation of Pygmalion Instagram:  creation_of_pygmalion

  Понякога искам да бъда чудовище, което разрушава красотата в света, да изтрия усмивките на другите, които никога не ме и сгряха. Копнея празнотата на пустините, в които да се ширят болните ми викове и искам да премахна от сърцето си кумирите, които вдъхновиха ме до тук да продължа. Понякога се уморявам да възпявам прозаиците и делничните степни ветрове, познато ми е веч' човешкото в лириците, които мога само да оплавкам. И муза съм за себе си - отчайващо-омразна, но винаги добре дошла в своя Ад, рушаща сила, без нищо да изграждам, - чудовище съм май, таящо се в нощта. _______________________________________ Facebook:   Creation of Pygmalion Instagram:  creation_of_pygmalion

  Няма надпис на надгробните могили.          Само синове, които ходят мрачно, за да отчетат дълга си по панахиди.          И аз блуждая, търся тебе жадно, впивам в камънаци счупени си нокти.          Боря се отчаяно с хищни шипки, продиращи човешката ми плът.          Виждам ангели от мрамор да се кланят - със счупени криле и празен поглед.          Може би, защото вече не протягаме ръце към Бога? Не знам. Не ща да знам.          Ето, гробът ти пред мен е - аз падам пред могилата ти ледна.          И гледам - без надежда, без копнеж. Небето взема ролята ми тежка -          да оплаче твойта смърт човешка. А моите очи остават сухи          и устните,  забравили да изговарят думи, затворени стоят пред камъка проклет,           д...

О, Музо, не ще ли оплачеш моята ярост? Не? Не е достатъчно геройска явно. Но моля, не забравяй ти, че Богът ти е дялка от лъжи. Той осмисля се в моя грях, а не в своя, бил и то божествен, гняв. А пък аз съм прост човечец, хилав. Може и да имам миг преди да се помина. И не зная, и не помня дните славни (историята отдавна е изгнила в моите рани). Пък и няма за какво да имам помен – копнежи вече нямам, а и страх набожен…   Богът ти реши да ме накаже за това, не успя да сдържи Той своя яд, - даде ми Любов, а после взе я, а аз стоях насред сломена… И чаках да го разбера, без сама да осъзнавам… но Богът ти отново ме отказа.   Беше страшно. Беше пълен мрак. Аз стоях насред сама. Може да било е миг, а може хиляди години… И чаках, чаках…но накрая се отказах. Уморих се от това да страдам, да създавам – след това да разрушавам, да укротявам демони нещастни, вилнеещи в душата ми за никого незнайни. Отказах се да търся в бъдеще неяс...