Я Р О С Т - Гергана Васева (P Y G M A L I O N)

О, Музо, не ще ли оплачеш моята ярост?

Не? Не е достатъчно геройска явно.

Но моля, не забравяй ти,

че Богът ти е дялка от лъжи.

Той осмисля се в моя грях,

а не в своя, бил и то божествен, гняв.

А пък аз съм прост човечец, хилав.

Може и да имам миг преди да се помина.

И не зная, и не помня дните славни

(историята отдавна е изгнила в моите рани).

Пък и няма за какво да имам помен –

копнежи вече нямам, а и страх набожен…

 

Богът ти реши да ме накаже за това,

не успя да сдържи Той своя яд, -

даде ми Любов, а после взе я,

а аз стоях насред сломена…

И чаках да го разбера,

без сама да осъзнавам…

но Богът ти отново ме отказа.

 

Беше страшно. Беше пълен мрак.

Аз стоях насред сама.

Може да било е миг, а може хиляди години…

И чаках, чаках…но накрая се отказах.

Уморих се от това да страдам,

да създавам – след това да разрушавам,

да укротявам демони нещастни,

вилнеещи в душата ми за никого незнайни.

Отказах се да търся в бъдеще неясно.

Така върнах се назад, в самото си начало…

 

И възвивайки поглед назад

аз видях

да горят Елисейски полета,

аз видях

своята Вяра нелепа

да ругай и проклина кумири,

да руши палати чутовно-велики,

аз видях

Ахил – кървав и див,

Давид – опиянен от своята слава,

Цезар – безжизнено гледащ в земята,

аз видях

своята немощ човешка,

чух свирепия смях на Надежда проклета

и дочух стенания, изпълващи глухия мрак…

аз видях,

а дори не исках да знам…

 

И обръщайки поглед назад,

се пречупих надве, най-накрая.

Оставих мечтите далече назад

и започнах за живота борбата.

 

Освирепяла,

изгубила

всякаква

Вяра,

най-после

реших

да бъда

безстрашна.

 

Така спрях да искам.

Любов. Надежда. Вяра.

Защо ми са?

Само да страдам?

 

И точно, когато спрях да мълвя

и да сещам спомени лишни,

тогава получих ответна

любовна усмивка…

Но уви!

Бях просто обвивка.

 

О, Музо, не ще ли оплачеш моята ярост?

Слагам я пред Тебе тъй явно!

Не стига ли тя на Божеството нещастно?

Не? Добре, нека бъде така!

Но ето, пред Тебе стоя аз сега,

с поглед,  обърнат назад, и Те питам:

кому трябва да дава, а после да взима?

 

Ех ти, ужасно нелепа игра!

Все се борим за нещо със себе си, с Бога!

И какво получаваме от тази борба?

Не любов, а омраза! Не щастие, а ярост!

И когато, изгубени още в самото начало,

си казваме, че стига, че нямаме сила,

все намира се отнякъде явна измама,

да ни натика обратно в забрава…

 

О, Музо!

Ето ме, аз стоя насред мрака без страх,

а пред мене стои твоят Бог.

Аз го питам, а Той не реагира.

О, кажи ми! К А Ж И !

 

КОМУ ТРЯБВА ДА ДАВА, А ПОСЛЕ ДА ВЗИМА?

_______________________________________

Facebook: Creation of Pygmalion

Instagram: creation_of_pygmalion