creation of pygmalion

  Няма надпис на надгробните могили.          Само синове, които ходят мрачно, за да отчетат дълга си по панахиди.          И аз блуждая, търся тебе жадно, впивам в камънаци счупени си нокти.          Боря се отчаяно с хищни шипки, продиращи човешката ми плът.          Виждам ангели от мрамор да се кланят - със счупени криле и празен поглед.          Може би, защото вече не протягаме ръце към Бога? Не знам. Не ща да знам.          Ето, гробът ти пред мен е - аз падам пред могилата ти ледна.          И гледам - без надежда, без копнеж. Небето взема ролята ми тежка -          да оплаче твойта смърт човешка. А моите очи остават сухи          и устните,  забравили да изговарят думи, затворени стоят пред камъка проклет,           д...

О, Музо, не ще ли оплачеш моята ярост? Не? Не е достатъчно геройска явно. Но моля, не забравяй ти, че Богът ти е дялка от лъжи. Той осмисля се в моя грях, а не в своя, бил и то божествен, гняв. А пък аз съм прост човечец, хилав. Може и да имам миг преди да се помина. И не зная, и не помня дните славни (историята отдавна е изгнила в моите рани). Пък и няма за какво да имам помен – копнежи вече нямам, а и страх набожен…   Богът ти реши да ме накаже за това, не успя да сдържи Той своя яд, - даде ми Любов, а после взе я, а аз стоях насред сломена… И чаках да го разбера, без сама да осъзнавам… но Богът ти отново ме отказа.   Беше страшно. Беше пълен мрак. Аз стоях насред сама. Може да било е миг, а може хиляди години… И чаках, чаках…но накрая се отказах. Уморих се от това да страдам, да създавам – след това да разрушавам, да укротявам демони нещастни, вилнеещи в душата ми за никого незнайни. Отказах се да търся в бъдеще неяс...

Foggy forest by Olga Ibadullayeva      Названието ми е Пигмалион.           Дълго време се лутах между своите желания и възможности, въображаеми и действителни провали. Прекарах години в мисли за това каква е  Божията промисъл . Иначе казано, търсех своето призвание в живота. И по-често механично поемах една стъпка, после друга.       Така изминах известно разстояние, тъпчейки път, без да засявам нищо наоколо си. Надявах се, че ако просто продължа да вървя, рано или късно, ще открия  онова , което търсех,  нещото , което не можех да назова с думи.       Междувременно времето минаваше. Зимният скован пейзаж отстъпваше на буйните пролетни потоци. Те постепенно се смиряваха под жарките летни лъчи, които бавно угасваха под гниещите есенни листа. Всеки път ходът се повтаряше.          Не помня...може би болката от безсмисления ход на времето ме на...