Раждането ми като Пигмалион
Дълго време се лутах между своите желания и възможности, въображаеми и действителни провали. Прекарах години в мисли за това каква е Божията промисъл. Иначе казано, търсех своето призвание в живота. И по-често механично поемах една стъпка, после друга.
Така изминах известно разстояние, тъпчейки път, без да засявам нищо наоколо си. Надявах се, че ако просто продължа да вървя, рано или късно, ще открия онова, което търсех, нещото, което не можех да назова с думи.
Междувременно времето минаваше. Зимният скован пейзаж отстъпваше на буйните пролетни потоци. Те постепенно се смиряваха под жарките летни лъчи, които бавно угасваха под гниещите есенни листа. Всеки път ходът се повтаряше.
Не помня...може би болката от безсмисления ход на времето ме накара да спра и да погледна своето творение, своя път. Не беше нищо повече от една малка, едва забележима пътечка, която скоро щеше да се изгуби. Дадох си сметка, че много скоро мен няма да ме има, че ще бъда само име в паметта на хората, с които съм била през живота си. Но никой от тях няма да знае мен, защото никой никога не ме е познал. Другите познават само отделни фрагменти от духа. А дори и тази памет ще изчезне, когато те умрат и ето, че няма да остане нищичко от мен.
Уплаших се и се свих в средата на пътя. Постепенно крайниците ми изтръпнаха, взорът ми се разводни и съзнанието ми отказваше да продължи безсмисления ход. Моята малка пътечка поддаде под напора на времето и скоро изчезна всеки спомен. Нямаше смисъл, нямаше нищо. Около мен се зараждаше живот, а аз умирах.
Ами ако сложа край сега, какъв ще е смисълът?
Може би няма смисъл.
Ходът на времето продължава, въпреки че аз не вървя. Може би няма да липсвам. А дори и да липсвам мен вече няма да ме има. В болката от липсата ми ще се пролеят сълзи, но и те секват след време. Няма страх, защото няма причина за живот. Няма болка, защото никой никога не ми е обещавал вечност.
Времето минаваше. Пътечката бе само спомен, а аз стоях свита насред лес, който се хранеше от моята плът. Небето отдавна бе забулено от гъстия шубрак и много време съществувах без светлина. Мрак и влага, но нямаше страх. Чувах нечии гласове, но някак ужасно приглушени - може би бяха само спомени, някакви опити на моето човешко съзнание да се докосне до друго същество. А може би отвъд леса имаше живот, други, които вървяха по своите пътечки, бореха се със своите съмнения, може би не бях сама. Но беше минало ужасно много време и нямах ни сила, ни опора, ни цел. Умирах, но не изчезвах.
Безсмислието ме убиваше.
без...с...мисли...е...
...с...мисли...е...
...мисли...е...
...мисли...
Щом не мога да умра и имам сили, то значи има смисъл. Просто трябва да го сътворя с мисъл.
Постепенно започнах да си давам сметка, че някъде в това огромно пространство, трябва да има някой, че е невъзможно да съм сама. Може би наистина не съм сама. Просто трябва да поема следващата крачка - да добия своя глас, да поставя мисловната мъгла в думи, за да не бъде толкова неразбираема.
Сега вървя напред. Продължавам да бродя в леса. Но странното е, че не съм сама. Все по-ясно чувам нечии гласове. Не се съмнявам, че ще разберат, когато ги открия.
Вярвам, че скоро ще се срещнем.
10 март 2022 г.
_______________________________________
Facebook: Creation of Pygmalion
Instagram: creation_of_pygmalion
Коментари
Публикуване на коментар